Йордан Ефтимов: Правилата за успеха в писането на художествена литература – обаче за какъв успех говорим, по дяволите!

Йордан Ефтимов

Освен че е автор на съдебни трилъри превръщащи се неизменно в бестселъри, Джон Лескроарт е автор и на пет правила за създаването на успешна търговска книга. Да не се залъгваме – тя може да е само криминален, фантастичен или любовен роман. Дори не сборник с разкази, само роман. Първото му правило гласи, че когато сядаш да пишеш романа си, трябва да си сигурен, че по-талантлив в писането от теб няма. Просто си бог на писането. Второто правило обаче е леденият душ – когато започваш да редактираш вече готовия роман. Сядай над текста с мисълта, че пред теб лежи купчината с най-скапания текст, който може да бъде написан изобщо, гласи то. Третото правило е за живите герои, с които читателят трябва да се идентифицира. Живи, ама дотам, че да ти се иска да ги убиеш или поне да им удариш шамар! Четвъртото е за езика, който не бива да притеснява с изискаността или небрежността си читателя. Обаче петото, петото му правило е най-важното. „Стани най-добрия приятел на издателя си!“ Само това правило според Лескроарт гарантира превръщането на сполучливата ти книга в истински бестселър.

Мнозина не биха се съгласили изобщо, че самият Лескроарт пише точно художествена литература. Дори в САЩ, където той живее и издава книгите си, неговото творчество попада в раздела „мейнстрийм“, а не в раздела „високохудожествена проза“. Затова може би ще е по-добре да се доверим на поета Езра Паунд, който е написал съвсем кратка дефиниция на добрата литература: „Literature is news that stays news.“ Отпечатал я е в книгата си „ABC of Reading“. „Литературата са новини, които си остават (вечно) новини.“ Тоест обратното на класическия журналистически текст. Всеки е чувал, че няма нищо по-старо от вчерашния вестник. Е, силната литература никога не остарява!

Но още по-ценни са съветите на Джеръм Селинджър, които той развива в разказа си „Синият период на Де Домие-Смит“. В него един млад безработен художник решава да изкара пари, за да не умре от глад, като дава уроци по рисуване в кореспонденция. Той получава рисунки в писма, нанася върху тях поправки като инструктор по качествено рисуване, запечатва пликовете и ги връща на подателите им. Прибавя и писмени свети, разбира се. Така на една своя „ученичка“, разбира се задочна, намираща се на хиляди километри, той отговаря с писмо, в което пише и следното: „Откровено казано, смятам, че сте много талантлива и никак няма да се изненадам, ако в близко бъдеще станете гениален майстор. Това е една от причините да ви питам дали младата жена със синята дреха във вашата рисунка е Мария Магдалена, защото, ако е тъй, боя се, че в нея е отразен по-скоро вашият вроден талант, отколкото религиозните ви убеждения. Но според мен в това няма нищо страшно.“ Но Де Домие-Смит пише и по-фундаментални неща. Например: „Ще ви кажа чистата истина: не научите ли някои основни принципи в изобразителното изкуство, ще си останете завинаги може би много, много интересен художник, но никога няма да бъдете велик майстор.“ С това съвсем прилича на гения на параноидния реализъм Салвадор Дали, който казвал, че първо се е научил да рисува като Леонардо да Винчи и едва след това е започнал да шашка света с разтичащите се свои часовници и слоновете с крака на комари.

Затова предлагам първо да решим какво си представяме, че е литературата. И каква точно литература искаме да пишем. Такава, с която да печелим много пари, или такава, която след напускането ни на този свят ще гарантира на призрака ни непрекъснато сърбене на носа от несекващите милиони коментари във всяка секунда на всякакви точки от земното кълбо. А може би просто искаме да спечелим гадже или да станем душата на компанията?

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля напишете коментар!
Име